АРХЕТИП – САГА ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА МОМЧЕТО В МЪЖ
Д-р Людмил Георгиев
Анализът който предлагам на романа “Архетип” от Александър Градинаров, не е официално писание от Юнгиански аналитик, тъй като аз нямам такива права, но е моето мнение на психотерапевт и психиатър подкрепено от дългогодишен клиничен опит и обширни теоретични познания по третирания въпрос.
Предлагам на читателите следните 12 тезиси, които неминуемо ще провокират в тях размисъл:
1. Книгата е многопластова, при проведената от мен анкета, всеки запитан имаше различно мнение. Моето лично впечатление е, че това са няколко книги, представени като една.
2. Изобщо думата ключ е "измамна простота". На пръв поглед семпли истории носят изключителен заряд и многопластовост - респективно тълкувания. Тази, очевидно преднамерена контрастна двойнственост може би смущава, но тя безапелационно постига своя ефект.
3. Както в интерпретацията на всяко проявление на несъзнаваното - например сънищата - нищо не е еднозначно или дори двузначно, така е и с тази книга. Може би това ме блокира най – много - (не мога да давам интерпретации, извиращи от моето несъзнавано, поради големия обем на предоставения материал и липсата на непрестанна обратно връзка)
4. В “Архетип” присъстват различни митове - семейни, градски, но също общобългарски (възрожденски, за комунизма и полицията) и общоевропейски(тайни общества, мафията, лудостта). А митовете са онзи безболезен способ на инициация, все още достъпен за всички.
5. Езикът е особен - както един колега отбеляза – книгата е написана на езика на тези,които няма да я прочетат - те едва ли изобщо четат, но той може да се окаже противен и неразбираем за тези, които биха я разбрали и харесали. Езикът в романа е като блиндирана огледална врата, той спира профаните, които виждат в нея собствените си будещи отвращение физиономии. Но тези, които притежават интуиция за истинските човешки стойности, ще проникнат през желязната врата в друг, магичен свят.
6. Авторът често създава атмосфера на "Като че ли", - с измествания,преувеличения до гротеска, грешката на името на момиченцето... Единството на време-място -герои е привидно - и това дава усещането за нещо магическо,митологично,нещо извън време-място-герои.
7. Ако трябва да дам име на книгата, то е "Сага за трансформацията на момчето в мъж". Посвещаването на момчетата е от особена важност за всяко общество, тъй като момичетата са етествено посветени. Момичетата се раждат, отглеждат и обучават от жени, които много често атоматично и интуитивно ги посвещават като себеподобни, нещо, което е невъзможно да направят с момчетата.
8. Ако има въвлечен архетип в смисъла на Юнг - а не на някои от пост-Юнгианците - то това е Selbst, на английски Self, на руски Самость - осевия принцип, водещ до интеграцията на всички части /съдържими/ на душата- до цялостност (Holliness),Heilige – Свят (Святост) , Свети на немски...
9. Блестящо е изведено андрогинното начало в романа - но не само при момчето Давид - всички женски образи имат изразени андрогинни черти - без Петолевката - Дали е случайно?(очевидно е, че въпросът е риторичен)
10. Присъства, разбира се, и архетипа на Великата майка - Хера, превръщаща любимите си синове в херои, но и Хеката, която ги погубва. Не само в женските образи - бабата, психоложката - но и Властта,Партията,мафията... В митологията те са преставени от чудовища като Лернейската хидра, Минотавърът, Горгона-Медуза, които героят трябва да обезглави.
11. Трансформацията при липса на инициация е гнойната рана на съвременните общества - лично мое мнение,но не съм го срещал никъде представено така драстично както в романа “Архетип”. Дали това е вик за помощ, предупредителен крясък за катастрофа, която ни предстои? Като имаме пред вид упадъка на цивилизации предхождащи нашата, лесно бихме могли да екстраполираме, какво ще ни сполети. Колективният сценарий на социалния декаданс се е повтарял многократно в историята на човечеството, за да посочим лесно причината. Липсата на мъжка инициация кастрира обществото от мотивация, от визия, от предизвикателства. Без да заемаме позицията на пророци, а само на скромни визионери. Все едно, достигнало определена критична точка на непосветеност, обществото лавинообразно се саморазрушава по многократно разиграван архетипичен сценарий. Пророчествата за подобен апокалиптичен финал не са спасили никого, но всички знаем какво е сполетяло пророците.
12. Лудостта на индивида в едно лудо общество...В края на седемдесетте Морис Борнщайн говори в Краков за шизофренизация на съвременното общество... Използуването на лудостта като терапия на самата лудост е концепция, която напомня по нещо отрицанието на отрицанието във Фауст. Мефистофелската връзка изглежда повече от очевидна в “Архетип”, като не забравяме че Дяволът е андрогинен.