Александър Градинаров

“АРХЕТИП” НА АЛЕКСАНДЪР ГРАДИНАРОВ- КНИГА, КОЯТО ПРОМЕНЯ ПРЕДСТАВАТА ВИ ЗА СВЕТА

Василен ВАСЕВСКИ

Книгата “Архетип” е книга, която се чете на един дъх, но се разгадава бавно и постепенно. Изградена върху широката обща култура на автора си, тя с лекота обединява философски, религиозни, исторически и психологически въпроси. Много читатели ще бъдат изкушени да посегнат към “Архетип”, поведени от краткото пояснение на корицата й-“другият ключ към Да Винчи код”. То обещава криминале с мистично-окултен привкус, но романа е много повече от това. Книгата има допирни точки с тази на Дан Браун, но аз бих искал да изтъкна нейното по-силно духовно сродство с “Махалото на Фуко” на Умберто Еко. Неслучайно в предговора Градинаров подчертава значението на италианския културолог в оформянето на първоначалния подтик да напише този роман.

Сам страстен историк, с вкус към загадъчното и към белите петна в световната история, Александър Градинаров умело и подкупващо рисува картината на постоталитарна България и родния си град Русе, в който основно се развива действието на книгата му. Героите са изградени живо и са почерпани от реални ситуации. Някои от тях са обобщени образи, базирани на лични спомени и познанства на автора. Загадъчният тракийски бог Ребис и силата му да свързва с архетипната памет и сила на света, даващи неограничена власт на притежателя си, е целта, към която се стремят героите в романа. Археологът Иван Наумов и съпругата му Мария, сина им Давид, който след смъртта на родителите си продължава сам да се бори в името на паметта им, психиатрите Зина Зумпалова и д-р Хамамов, зловещия офицер от ДС Канторджиев, с прякор Кръв, лудия гений-престъпник Кач и редица други по-второстепенни герои, са вплетени в различни ситуации, които ние следим с интерес, докато пред очите ни динамичната фабулата непрекъснато изненадва. Едновремено с “екшъна” обаче, “Архетип” дискутира стари, извечни човешки въпроси и търси параметрите на понятия като чест, истина, скрупули, стремежи и страсти. Какво е приятелството между двама души, къде започва и къде свършва любовта, убийството на човек само престъпление ли е или също път към себеопознаване?

Свежият и на моменти провокативен език на Градинаров е прийом, който той използва, воден от разбирането си за максимално доближаване до публиката. Нещо повече, автора твърди, че езика на книгата му е ключ за разбирането ѝ. Към този своеобразен ключ, ако нямате нищо против, бих искал да насочим един от пунктовете на по-късния ни разговор с писателя.

Друг основен въпрос, който поставя книгата, е този за вечната дилема на духовното обогатяване срещу или в полза на материалната изгода. Bъпpoс, съпътстващ човек в житейския му път, въпpoс, решаван различно от героите в романа, както и от всеки един от нас.

Името на романа не е случайно. Голямата тема за архетипните ситуации и тяхното влияние върху нас и до каква степен те определят живота ни, е втъкана от първата до последната страница на книгата. Ho cлед постулатите на Юнгианската анализа Градинаров отива още по-нататък. Усвояването и по-скоро, приобщаването на тъмната страна на индивида обещава цялостност и неподозирани психически и физически сили. Ho има ли начини и специфични техники, това да се постигне? Отговорът на автора е положителен и нещо повече, с “Архетип” той твърди, че нашите предци са владеели тези мистериозни техники, както и по-цялостното разбиране за личностите си.

Има книги, които се четат за развлечение, други, с които си губим времето, и трети, които носят в себе си сила да ни променят, да трансформират мисленето и представата ни за света. „Архетип“ на Александър Градинаров е определено от третата категория. И затова няма да разказвам романа, а ще ви оставя сами да бъдете завладяни от него, да откриете своите истини и да направите своите заключения.

Накрая бих искал да завърша краткото си експозе, с благодарност за възможността да участвам в представянето на тази книга. Тази вечер се роди по първоначална идея на Литературния клуб “Алеко Константинов” в Чикаго, а после бе доразвитa от Българо-американската бизнес-асоциация. Силно се надявам, че срещата с тази необикновена книга ще обогати читателите и ще ги подтикне към размисъл и различни оценки. А в този тип диалог между творец и публика, според мен, се крие смисъла на всяко истинското изкуство. С интерес ще очакваме следващата книга на Алекснадър Градинаров.

*Ако се интересувате от следващите прояви на литературния клуб „Алеко Константинов“-Чикаго, информация можете да получите на тел.773.865.7400

———————————————

Архитектониката на “опитомения” Архетип

(есеистични редове за романа “Архетип” на Александър Градинаров)

Избрах това заглавие измежду няколко други, които обмислях, заради паронимичната прилика с името на романа на Ал. Градинаров.Чрез заглавието разкривам и намерението си да се заплесна по структурната му плетеница, благодарение на която, авторът провокира спор за бъдещето след дълбинен щурм на миналото.

Предпочетох антиномиите, за да изразя дискретен намек за споделеното ми съгласие с писателя, че “базата на всяка хармония е в двойствеността”

Попаднах на романа “Архетип“ случайно, честно казано, водена от инфантилизирана емоция по “Шифърът на Леонардо”. Огледах корицата с подзаглавие “Другият ключ за Да Винчи код“ с любезно любопитство, каквото изпитвам към детайла.

ТЕЗА 1: Не е лесно да си читател в България! Четенето се възприема като донкихотовско губиделие .

Не е лесно да си капризен читател в България! Рожби на графоманска олигофрения и енциклопедичен бълвоч зловонясват из местата, където се продават книги.

Трудно е да си писател в България! Задължително трябва да те сравняват с някого и да те класират някъде.

АНТИТЕЗА 1: Истинският читател не може да се изгуби сред камарите от купчини с книги и в прашния фон той ще съзре литературния пейзаж, от който се нуждаят сетивата му. Ако “лудостта има своя собствена миризма”, защо и любознателността да няма такава?

Изкушаващо до греховност е да си писател! Да пресъздадеш в страници макар и нищожна извадка от света около себе си… и да се почувстваш като Твореца след Сътворението!

ТЕЗА 2: Светът, в който попадаме в “Архетип” е изпълнен от многопластова историческа дълбинност, погълнала мистерии, послания, митология, философия, изкуство, политика и на фона на всичко това е разгърдена личната съдба на герои от нашето съвремие.

Архитектониката на “Архетип” представлява литературен полифонизъм от няколко романа, дишащи в общо сърце. Тя реализира оргиналната стратегия на автора чрез творческата идея да вплъти композиционните елементи, а не обратното, както е в традиционната практика на фабулирането.

Аферим на недисциплинираната му артистичност!

С това си обяснявам избликът на сюжетни линии, поемането на фабулата в различни посоки на времето, успореден лайтмотив на основния, формулиране на лична драма чрез парадокс, паралелни езикови стандарти.

Антитеза 2: Сюжетът на “Архетип е подслонил какво ли не – от материал за професорска дисертация до теми, безприютно подсмърчващи дори пред черния вход на литературен санаториум.

Понякога се губи връзката на действието…

КОНТРАТЕЗА 2: ”Архетип” е роман за капризния читател, който предпочита да чете за много неща едновременно, тъй като осъзнава, че знае по-малко, отколкото би искал.

А пред разсейващите се авторът хитро намигва, подозирайки, че са отклонили вниманието си от текста, защото са се оцъклили в себе си.

ТЕЗА 3: Художествените образи са типизирани като статистическа извадка на адресно регистрираните в Чистилището и Ада, взети заедно. Не са капсулирани. Можем да прочетем за миналото и настоящето им, но бъдещето им писателят е оставил като наша работа.

АНТИТЕЗА 3: Художествените образи са типове, които човек не би желал да срещне и в съня си. А антични герои, християнски светци, мъченици, ренесансови творци са представени като посмешища. Каква пошлост!

КОНТРАТЕЗА 3: Ами огледайте се около себе си—какво ще видите?

Ами погледнете в себе си—вие какви сте?

Прочетете романа и ще разберете, че ”не всички тук са наши и не всички наши са тук”.

ТЕЗА 4: Макар че обичам да общувам чрез сложна и красива фраза, промискуитетното съвъкупление от нееднородни езикови практики не ме потресе. Напротив, отпуснах се в романа. Лично аз винаги съм гледала на езика като на връхна дреха на художеството. И ако трябва да говоря чрез този начин – определям езиковя стил като дефиле на Haute Couture в Париж (естествено).

АНТИТЕЗА 4: Използването на лингвистични модели от нагонната практика на човешката долница е вариант на постмодерно езиково безстилие. Да се чуди човек, роман ли чете или молби за размазана взаимопомощ в стая с надпис 00.

КОНТРАТЕЗА 4: Не смятам, че проблемът за езика е интелектуален, а по – скоро художествен, духовен или може би… мистичен. “Когато интелектът се покачва на езикови кокили, той не става по – висок” (Г. Данаилов). Тези, които се определят като интелигентни няма от какво да се боят. Думите не са заразни. Те са подредени в речници, но живеят в съзнанието.

СВЪРШВАМ:

• За творците: трудолюбивото ми въображение си представя романа “Архетип” филмиран или пък захранил моноспектакъл от претъпкания си от афоризми, апофтегми, оксиморони и… мръсна (експрeсивна) словестност трезор, а за А. Градинаров да се говори като за писател на бестселър(и).

• За читателите: навярно след като прочетат “Архетип” нахъсени читатели ще тръгнат да търсят андрогинни статуетки, модел Rebis край бреговете на Дунав. Други ще си купят билет за Париж и ще отидат в Лувъра да зяпат Мона Лиза.

А аз ще започна да плета (без значение какво), защото пред Ротондата е студено.

“Опитомен” ли е Архетипа? Това ще разберете, ако попитате себе си. Оставете автора на мира, може би пише нов роман.

Албена Величкова, в-к “Будилник”

———————————————

Романът “Архетип” от Александър Градинаров – един съвременен шедьовър на приключенската антикомунистическа класика

Атанас Попов, Париж

Както е известно в България бившите комунисти не само дърпат конците на властта, но и контролират някои от основните ресори на културната политика на страната. Това твърдение няма за цел да провокира читателя, а да въведе темата за политическата оринтация на произведенията от български автори. Не е правилно прочитът на произведенията да робува на политически съображения, но също така неправилно е политиката да се отхвърля всячески извън полето на поетиката и вдъхновението. За съжаление българската литература на Прехода е твърде аполитична (Е. Дворянова, Г. Господинов, А. Стамболова), херметична, а понякога почти “камерна”, в смисъл на задоволяваща духовните нужди единствено на авторите, техните приятели и университеските среди. Авторите, критиците и читателите на съвременна българска литература са едни и същи хора. Може би затова книгоиздателите предпочитат чуждестранната литература повече от всякога. Тя е смятана не само за по-интересна, но и за по-близка до духовните нужди на читателя, което наистина е патологично състояние на нещата. Затова е много важно да се докаже, че освен, че стриктно академичната литература не може и не бива да измества комерсиалната, комерсиална може да бъде включително и българската книжнина. В следващите редове ще се опитам да обясня защо не е редно “Шифърът на Леонардо” от Дан Браун да се продава в повече екземпляри на български език, отколкото “Архетип” от Александър Градинаров.

В държава като Франция (но същото е във всички големи демократични държави) литературната критика е от два типа – академична (университетска) и журналистическа. Съжденията на академичните критици и тези на журналистите не винаги съвпадат. Трудно е да се каже кой от двата типа критика е по-легитимен. Например Маргьорит Дюрас и Юлия Кръствева се радват на известен престиж в университетите, но добрите вестници (Libération, Le monde, Le Figaro) не им обръщат особено внимание. Във всеки случай, това разминаване между двата типа критика играе положителна роля в отсяването на комерсиалните и академичните автори. Понякога писатели като Милан Кундера се радват на еднаква популярност в двата типа трибуни—университетската и журналистическата, което е доказателство за наистина голямата обща стойност на произведенията. Но без комерсиална литература не може да има и академична. В България тази азбучна истина засега не се взема предвид. Не е нормално критиците от в. “Култура” и “Литературен вестник” да бъдат едновременно автори и най-вече преподаватели. Това води към отчуждаване от българската литература и засилване на чуждопоклонството, независимо от благородните намерения на въпросните критици, защото Милена Кирова колкото и да хвали Емилия Дворянова, академичните студии си остават академични студии. Някой друг трябва да популяризира авторката, иначе средният българин и след половин век няма да е чувал за текста-дворянова. Поръчковите материали по таблоидите за съжаление не задоволяват нуждите от безпристрастен, но достъпен анализ.

Ето защо не е особено положителен факт, че българските вестници отделиха по-голямо внимание на Дан Браун, отколкото на Александър Градинаров. По този начин се насажда мнението, ча българският автор винаги стои по-долу от чуждия. А всъщност Градинаров е по-интересен, в известен смисъл дори по-академичен, от Дан Браун. Първата рецензия, излязла досега, “Архитектоника на опитомения Архетип” набляга върху сложната употреба на символите в “Архетип”. Необходимостта от посвещаване при момчето, за да се постигне мъжественост, за да престане да се страхува от своята anima или женска същност, е обяснена особено ясно и колоритно в романа. Всеки уравновесен човек неизбежно притежава някакъв вид бисексуалност. Но “Архетип” е и ключ към разобличаване на архетипалната извратеност на българския комунизъм, който е затворил сърпа и чука в пентаграма, чукът бидейки мъжкото начало, а сърпът – женското. Двете начала трябва да живеят в хармония, на свобода, а не да се заключват символично в петолъчки-пентаграми.

Комунизмът като идеология е подложен на архетипен, митологично-юнгиански анализ. Всъщност това е една брутална лява корекция на загубилия постепенно своята душа 50 вековен патриархат. Въпреки че привидно афишира равенство на мъжко и женско начало (и пледира двойнственост), в действителност комунистическата доктрина компенсира с огън и меч духа за сметка на материята. Това е просто една имитираща християнството матриархална контрареволюция евфеминистично наречена матер-иалистична, която под претекст за равенство започва да принася човешки жертви на своя Архетипен господар на мрака. Духът е смазан и поруган. Духовното изкуство и адептите му подложени на гонения. Ужасната инерция от този погром продължава и до днес. Това е част от вечната борба между доброто и злото, между светлината и мрака, между лявото и дясното, между активния мъжки принцип и пасивния женски. Днес, когато махалото достигна крайно ляво положение, връщането надясно е гаранция за равновесието. Но още дълги години трябва да минат, за да се излекуват пораженията от комунистическия Хермафродит.

Ето къде е обяснението за българската комплексираност и апатия. “Архетип” е може би най-политическият роман на българския Преход, нищо, че в него се говори много по-малко за политика, отколкото в книжките на Петър Христозов. Срещат се все пак и някои документални факти, които напомнят за сегашното амплоа на известни български големци. Лексиката често е жаргонна и нецензурирана, в стила на Виктор Пасков от “Германия – мръсна приказка”, но още по-колоритна:

“В продължение на четвърт век Раков беше изпълнявал длъжността главен политкомисар на всички концлагери в България. От идването на власт на Тато, чак до смутната 81 г., когато руснаците нахлуха в Афганистан, а Западът се разпищя като вдовица за хуй, че се накърнява териториалната цялост на суверенна страна. Тогава Рейгън обяви Междузвездни войни, руснаците се насраха в червените си ботуши, а българските комунисти решиха да се спасяват поединично. Раков направи главоломна кариера в Партията и достигна политбюро. По същото време операция “Метастази” беше пусната в ход и верни партийни функционери застанаха начело на новосъздадените комунистически фирми в Западна Европа [Колко оригинална алюзия за операция “Нева”, целяща да разграби парите на НРБ !]. Някой трябваше да координира проникването в тила на врага. Генерал Раков беше избран за този отговорен пост.” (с. 168-169).

Може би е необходимо да се добави за тези, които не са свикнали с подобен тип отприщено писане, че поетическата волност досега е била използвана от автори като Чарлз Буковски и Хенри Милър по напълно сходен начин.

———————————————

Архетип срещу Да Винчи код

Прилики:

Двете книги използуват едни и същи източници:

1. Светата Кръв Светия Граал

2. Махалото на Фуко

3. Откровението на Тамплиерите

Това са два романа, които на пръв поглед нямат нищо общо, освен няколко пресечни точки. За тези, които, обаче проникнат в снисъла им двата романа базирани на общи извори изповядват коренно противоположни философии.

Идеята фар на Да Винчи код е алхимичната сватба на Христос с Мария Магдалена. Тайната доктрина на Исуус за сакралната любовна връзка между мъжа и жената е первертирана от християнския клир в продължение на 2000 години. Целта е ампутиране на човека от способността му да черпи енергия при копулиране и по такъв начин превръшането му от свободен индивид в зависима марионетка на църквата. Предложената духовна техника на посвещаване е търсенето на Граала, един вид инициатична панацея, идентицифирана с Свещенната женственост, след чието откриване настъпва просветление.

Макар да напада формално църквата, Да Винчи код е книга напълно в духа на моралните ценности на пуританизма с леки либертистични намигания. Яловата връзка между двамата основни герои го доказва блестящо. Една фрустрирана французойка с кастриран Едипов комплекс (поради заместването на бащата с дядо) плюс един импотентен инфантилен американец, професор по символика, чийто сексуален опит очевидно се свежда до сменянето на лявата с дясна ръка при мастурбирането в харвардските мъжки тоалетни. Да се смята че тези просветени профани, могат да открият Граала е толкова трогателно наивно, колкото милионите, които четат за тях и се проектират в образите им. В този смисъл и двата персонажа са абсолютно в руслото на християнската пропаганда. Те са изпразнени от съдържание обвивки. Те чакат Лукавия да ги инциира и двамата в всички естествени отвори и като изтръгне подходящите вопли на наслада, или да ги превърне в свои адепти или да ги ритне като никому ненужни дрипи на духовното бунище. Но кой е Лукавия? Кой е архетипа на Ангела на Светлината? Просветителят, този, който ни кара да се чувствме част от вечността.

Граалът – символ на свещенната женственост бил скулптиран от един гигантски изумруд паднал от челото на Лукавия при запокитването му в Тартара. Господ закачил останалата част от изумруда на небето и звездата Зорница и досега грее над главите ни. Връзката на Граала като символ на свещенната женственост с Афродита и оттам и на двамата с Луцифер е очевидна. Открийте своя Граал и вие самите ще се превърнете в Съблазнител. Но Дяволът е двуполов. Самата етимология на думата го потвърждава. Хермафродит. Ребис. Алхимията не е нишо друго освен средновековна Тантра.

Невъзможността да стигнем до Свещенната женственост на мъжа без да я консумираме в кревата до припадък е основна слабост на Да Винчи код. Свещенната женственост няма да ни падне от небето. От друга страна именно тази наивна вяра предразполага милионите импотентни мъже и фрустрирни жени правят щастлива проекция в книгата като се идентифицират с двамата смотани протагонисти. Пасивност, консервативност – това са доктриноте на християнската църква. Без друго, тези, които в реалния живот достигат до енергията на алхимичната сватба, едва ли четат книги като Да Винчи код. Но кой е най-ефективния начин да консумираме сватбата и има ли някакви предварителни условия?

Архетип отива по-далеко в изследването на мистерията. За да бъде действително ефикасна сакралната любов, мъжът и жената трябва да черпят енергия от своите противоположни същности. За тази цел те трябва да бъдат посветени. Иначе си остават вулгарни профани, които разпиляват енергията на вятъра. Търсенето и откриването на Граала е свързано единствено с Свещенната женственост на мъжа, така че става дума за чисто мъжко посвещаване. Архетип се занимава с този въпрос в детайли, от вестиметарното травестиране, през содомията до сакралните убийства и пиенето на кръвта на изкупителната жертва. Наистина в желанието си за автентичност авторът го прекалява на места с кървавите сцени, но зад насилието прозира нежност, която макар и силно замаскирана, сякаш от срам да не го обвинят в мекушавост, придава онзи духовен пласт на романа, който го прави естетически приемлив.

Езикът е остър, хаплив, циничен, истинско бясно куче, което иска да ви скъса гащите, но ако внимателно четете текста, ще забележите, че този подход не е самоцелен, а се подчинява на определен първоначален замисъл произтичащ от структурата на романа, в който контрастът между светлината и сянката е тотално доминиран от основния херметичен прицип, че това, което е горе е също и долу. Вулгарност противопоставена на рафинирани цинични разсъждения, ето кое кара Градинаров да се празни интелектуално. Но ще успее ли балканския Архетип да доминира американския Да Винчи код…

———————————————

Претендентът “Архетип”

Типично в американски стил, Дан Браун лансира своя роман Да Винчи код със средни литературни качества, но добре технологично изработен и чудесно премерен за средния читател със среден вкус. Цяла Америка застана зад своя шампион. Американците, които от две години не искаха да чуят за Париж, заради войната в Ирак, забравиха старата вражда с французите и заприждаха обратно във Франция по стъпките на Да Винчи код. Феноменът Да Винчи код заля цяла Европа. Какво направиха французите? Какво направиха европейците, за да отвърнат на предизвикателството? Започнаха да пишат книжки, в които да обясняват това, което американецът Дан вече бе направил. Доказаха, че не познава Париж, което е истина, опитаха се да оборят хипотезите му, които без друго не са негови, обвиниха го в манипулация, сякаш целта на един роман може да е друга… И какво постигнаха? Постигнаха точно обратното на това, което желаеха, а именно, феноменът Да Винчи код от силен вятър се превърна в духовен Тайфун. Дан, американецът, който по американски трактува един чисто европейски проблем и превръща пищното блюдо на Леонардо в Макдоналдска салата полята с жълт сос, същият този Дан си пита дядовия и прадядовия за някакви естетски плачове. А европейците нагъват американска салата, пращят им ушите, но мърморят, ама че гадост! Но стана ли или по-точно седна ли си задника поне един европейски писател, за да напише истината за изгубената традиция. Това, което най-силно вълнува хората в този материалистичен век. Вдъхнови ли се поне един пишещ брат от текстовете на Майкъл Бейджънт и Лин Пикнет, които са европейци, за да сътвори роман на ниво, който да се превърне в световен бестселър? Не—за съжаление.Топките, които са необходими за тази работа са очевидно в български панталони. Александър Градинаров се е наел с тежката задача да издигне българската литература до висините на световната. Международното звучене на романът му “Архетип”, превъзхожда Да Винчи код по дълбочина и интелектуална доблест. Нови идеи лансира Градинаров, много от които ще накарат да скърцат със зъби задръстеняците, но толкова по-зле за тях. Ще успее ли романът “Архетип” да се издигне до ранг на претендент, за да засенчи славата на “Да Винчи код” и по този начин да позлати литературния имидж на България и на Европа? Това зависи от всички нас, които сме го прочели и харесали.

Могат ли българите да извлекат чисто практическа полза от факта, че един българин е написал роман със световно звучене какъвто е романът “Архетип”? Могат ли да се чувстват горди с “българската тамплиерска връзка”, която очевидно е факт, могат си да извлекат поука, че земята им е носител на древна традиция, която те самите са в състояние да преоткрият. И накрая се питам ще бъдат ли на ниво, за да извлекат чисто комерсиални дивиденти, че един роман, който рискува да се превърне в бест-селър, издига в култ името на България. Ще успеят ли българите да използуват тази безплатна духовна реклама, да застанат зад този претендент за първенство “Архетип”, за да направят държавата си по-атрактивна и така да спечелят повече пари. Защото парите минават през идеите, материалното през духовното, а не както милят много—точно обратното.

Ако искате да вкусите от “Архетип” в онзи суров вид, в който вашите предци са познали традицията в сърцето на девстените гори, прочетете тази книга. Може би тогава ще ви хрумне по-добър начин да опишете несъзнаваното. Ако ли не, просто свалете гащи и чакайте, някой друг да се нагърби с посвещаването.

Проф. Емил Караилиев

———————————————

Архетип – сага за превръщането на момчето в мъж

Анализът който предлагам на романа “Архетип” от Александър Градинаров, не е официално писание от Юнгиански аналитик, тъй като аз нямам такива права, но е моето мнение на психотерапевт и психиатър подкрепено от дългогодишен клиничен опит и обширни теоретични познания по третирания въпрос.

Предлагам на читателите следните 12 тезиси, които неминуемо ще провокират в тях размисъл:

1. Книгата е многопластова, при проведената от мен анкета, всеки запитан имаше различно мнение. Моето лично впечатление е, че това са няколко книги, представени като една.

2. Изобщо думата ключ е „измамна простота“. На пръв поглед семпли истории носят изключителен заряд и многопластовост—респективно тълкувания. Тази, очевидно преднамерена контрастна двойнственост може би смущава, но тя безапелационно постига своя ефект.

3. Както в интерпретацията на всяко проявление на несъзнаваното—например сънищата—нищо не е еднозначно или дори двузначно, така е и с тази книга. Може би това ме блокира най – много—(не мога да давам интерпретации, извиращи от моето несъзнавано, поради големия обем на предоставения материал и липсата на непрестанна обратно връзка)

4. В “Архетип” присъстват различни митове—семейни, градски, но също общобългарски (възрожденски, за комунизма и полицията) и общоевропейски(тайни общества, мафията, лудостта). А митовете са онзи безболезен способ на инициация, все още достъпен за всички.

5. Езикът е особен—както един колега отбеляза – книгата е написана на езика на тези,които няма да я прочетат—те едва ли изобщо четат, но той може да се окаже противен и неразбираем за тези, които биха я разбрали и харесали. Езикът в романа е като блиндирана огледална врата, той спира профаните, които виждат в нея собствените си будещи отвращение физиономии. Но тези, които притежават интуиция за истинските човешки стойности, ще проникнат през желязната врата в друг, магичен свят.

6. Авторът често създава атмосфера на „Като че ли“,—с измествания,преувеличения до гротеска, грешката на името на момиченцето… Единството на време-място -герои е привидно—и това дава усещането за нещо магическо,митологично,нещо извън време-място-герои.

7. Ако трябва да дам име на книгата, то е „Сага за трансформацията на момчето в мъж“. Посвещаването на момчетата е от особена важност за всяко общество, тъй като момичетата са етествено посветени. Момичетата се раждат, отглеждат и обучават от жени, които много често атоматично и интуитивно ги посвещават като себеподобни, нещо, което е невъзможно да направят с момчетата.

8. Ако има въвлечен архетип в смисъла на Юнг—а не на някои от пост-Юнгианците—то това е Selbst, на английски Self, на руски Самость—осевия принцип, водещ до интеграцията на всички части /съдържими/ на душата- до цялостност (Holliness),Heilige – Свят (Святост) , Свети на немски…

9. Блестящо е изведено андрогинното начало в романа—но не само при момчето Давид—всички женски образи имат изразени андрогинни черти—без Петолевката—Дали е случайно?(очевидно е, че въпросът е риторичен)

10. Присъства, разбира се, и архетипа на Великата майка—Хера, превръщаща любимите си синове в херои, но и Хеката, която ги погубва. Не само в женските

образи—бабата, психоложката—но и Властта,Партията,мафията… В митологията те са преставени от чудовища като Лернейската хидра, Минотавърът, Горгона-Медуза, които героят трябва да обезглави.

11. Трансформацията при липса на инициация е гнойната рана на съвременните общества—лично мое мнение,но не съм го срещал никъде представено така драстично както в романа “Архетип”. Дали това е вик за помощ, предупредителен крясък за катастрофа, която ни предстои? Като имаме пред вид упадъка на цивилизации предхождащи нашата, лесно бихме могли да екстраполираме, какво ще ни сполети. Колективният сценарий на социалния декаданс се е повтарял многократно в историята на човечеството, за да посочим лесно причината. Липсата на мъжка инициация кастрира обществото от мотивация, от визия, от предизвикателства. Без да заемаме позицията на пророци, а само на скромни визионери. Все едно, достигнало определена критична точка на непосветеност, обществото лавинообразно се саморазрушава по многократно разиграван архетипичен сценарий. Пророчествата за подобен апокалиптичен финал не са спасили никого, но всички знаем какво е сполетяло пророците.

12. Лудостта на индивида в едно лудо общество…В края на седемдесетте Морис Борнщайн говори в Краков за шизофренизация на съвременното общество… Използуването на лудостта като терапия на самата лудост е концепция, която напомня по нещо отрицанието на отрицанието във Фауст. Мефистофелската връзка изглежда повече от очевидна в “Архетип”, като не забравяме че Дяволът е андрогинен.

Д-р Людмил Георгиев

———————————————

ЧЕРВЕНО И ЧЕРНО В ПРЕГРЪДКА С ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА В “АРХЕТИП”

Ако това ви прилича на хладнокръвно двуличие към един вехт роман или на заплесване по новопоявилата се книга, престъпете отвъд втръсналото благоразумие и продължете сами търсенето на жанра: роман-шедьовър,който движи огледало пред живота или версия на роман, който набутва живота в огледало.

Как да приема тази бурлеска-като парадокс или като тъпотия?

“Опитай в огледалния свят”- луциферски ми подшушна глас от романа.

Докато се оглеждах къде му е входа, сноп слънчева светлина се отрази в лещите ми за модерен поглед.А след това се появи и небесната дъга.Ново изкушение вещо ме напътстваше: ”ако искате светлина, търсете в мрака, ако искате мрак- вадете на показ светлината.” Така разбрах, че съм попаднала в огледалния свят чрез романа “Архетип”, водена от цветовете на дъгата и тъгата. Те станаха и моя посредник в мълчаливия ми диалог с безкрайната вечност, който избрах да проведа чрез рефлексия и съзерцание. Така открих картинни визии, напиращи от фраза към образ, от образ към представа, от представа към идея, защото истинския господар на времето и на пространството в “ Архетип” е могъщата духовност.

Цветовете са думи и багри.

Като думи те са най- тъжните робчета в българската граматика. Нямат нито род, нито число. Наричат ги прилагателни, а робовладелците им –съществителни. Литературната стилистика пък ги е подслонила като епитети, т.е. приложения. Голям тормоз над тези стилистични тропи устройват творкините.(Доказателството е пред очите ви). С изнежен, усложнен и капризен стил те гълтат повече прилагаелни, отколкото хапчета за сън. Но цветовете думи дишат спокойно в “Архетип”. Те са пощадени от типично мъжкия стил на Александър Градинаров, изчистен от излишно маниерничене, без да разточителства краските, а чрез едри мазки, повеждащ фразата към целта. Излъчващ напрежение от гладиаторски меч, дори когато рови в боклука на битието, за да открие и там разсеяно захвърлена откровеност, когато не преследва разплата, а разнищва пъзела на покаянието. Ето как цветовете в неговия текст изизат от думите, за да станат втори инструмент на оживяващо изображение и да се превърнат в… багри.

Червено и черно са цветовете, чрез които “Архетип” сякаш е разскъсан на хроматични и ахроматични територии, без да оставя гранична следа помежду им. Те пулсират в живописни честоти из страниците му в задъхваща се надпревара за пространство. Педантично проследих странната им баталия и се опитах да ги класирам по точки за поведение и възпитание.

Червеното и черното заиграват по роднински с други багри, получени от собственото им нюансиране и така до червеното съзираме огненочервено, рубиненочервено, алено, пламтящо с отблясъците на залеза, отразяващо пламъците на огъня. А черният цвят се прокрадва и към сивото, овъгленото, вкаменяващото, мрака, тъмнината. Така цветовете са се настанили в натюрмортите, в портретирането, в пейзажирането, в психологизирането, в символиката. Дори нахално са изместили съществителните когата става дума за възраст (Розов) или раса (черните).

Червеното и черното са се барикадирали в свои собствени територии, използвайки ги като домени за внушенията си. Черното се е пъхнало в Тартара, а червеното- в кръвта. Прозорливата ми наблюдателност разкри, че червеният цвят преобладава внушително чрез хитра коалиция с кръвта – “червена телесна течност”, “бълвоча, който циркулираше във вените”. Но както се случва между съмнителни партньори, кръвта не е останала с празни ръце – тя се е превърнала в зашифрован чрез багри лайтмотив на романа, формулиран като “Кръвта е книгата на вековете. Тя крещи разплата”.

Червеното и черното в “Архетип” са открили и свои домошари- полк. Кант и психоложката Зина. Те носят идеята за трансформация на доброто в злото, мрака и светлината, мъжа и жената. “Светли празници- мрачни правила”, както ми подсказва глас от романа.

Червеното и черното не остават само в колоритната палитра. Те нюансират и чрез дяволито заиграване с думите. Преднамерено създадената тавтология от “кръв”, “тъмно”, “черно” създава усещане за яркост на цвета, а синонимични словосъчетания за цвят, като “с лице на самия дявол” правят великолепно партньорство между визия и мисъл.

А останалите цветове? Те също са в романа. Всички до един. Не се виждат ясно, защото са осветени не от слънчева, а от лунна светлина. Те са в цветовете на очите, на небето, на небето, на лайното, на задниците, на кораба на лудите. Потърсете ги!

Време е да си тръгна от огледалния свят.Трябва да пиша e-mail.Оглеждам се за изход.Вече никой не ме напътства.Реших да се провра през през някой от средновековните прозорци на новопостроените домове, които не харесвам дори и през лещите си за модерен поглед.

Обичам да завършвам оптимистично.Но ми хрумна да завърша и шифровано.Предпочитам да пътувам в огледалния свят на “Архетип” не само заради цветовете на нашата дъга и тъга, но и заради по-расовите автомобили, които убедително ще изпреварят Citroen ZX, Smart, Fiat, AUDI.

Албена Величкова