Александър Градинаров

Атанас Попов, Париж

Както е известно в България бившите комунисти не само дърпат конците на властта, но и контролират някои от основните ресори на културната политика на страната. Това твърдение няма за цел да провокира читателя, а да въведе темата за политическата оринтация на произведенията от български автори. Не е правилно прочитът на произведенията да робува на политически съображения, но също така неправилно е политиката да се отхвърля всячески извън полето на поетиката и вдъхновението. За съжаление българската литература на Прехода е твърде аполитична (Е. Дворянова, Г. Господинов, А. Стамболова), херметична, а понякога почти “камерна”, в смисъл на задоволяваща духовните нужди единствено на авторите, техните приятели и университеските среди. Авторите, критиците и читателите на съвременна българска литература са едни и същи хора. Може би затова книгоиздателите предпочитат чуждестранната литература повече от всякога. Тя е смятана не само за по-интересна, но и за по-близка до духовните нужди на читателя, което наистина е патологично състояние на нещата. Затова е много важно да се докаже, че освен, че стриктно академичната литература не може и не бива да измества комерсиалната, комерсиална може да бъде включително и българската книжнина. В следващите редове ще се опитам да обясня защо не е редно “Шифърът на Леонардо” от Дан Браун да се продава в повече екземпляри на български език, отколкото “Архетип” от Александър Градинаров.

В държава като Франция (но същото е във всички големи демократични държави) литературната критика е от два типа – академична (университетска) и журналистическа. Съжденията на академичните критици и тези на журналистите не винаги съвпадат. Трудно е да се каже кой от двата типа критика е по-легитимен. Например Маргьорит Дюрас и Юлия Кръствева се радват на известен престиж в университетите, но добрите вестници (Libération, Le monde, Le Figaro) не им обръщат особено внимание. Във всеки случай, това разминаване между двата типа критика играе положителна роля в отсяването на комерсиалните и академичните автори. Понякога писатели като Милан Кундера се радват на еднаква популярност в двата типа трибуни—университетската и журналистическата, което е доказателство за наистина голямата обща стойност на произведенията. Но без комерсиална литература не може да има и академична. В България тази азбучна истина засега не се взема предвид. Не е нормално критиците от в. “Култура” и “Литературен вестник” да бъдат едновременно автори и най-вече преподаватели. Това води към отчуждаване от българската литература и засилване на чуждопоклонството, независимо от благородните намерения на въпросните критици, защото Милена Кирова колкото и да хвали Емилия Дворянова, академичните студии си остават академични студии. Някой друг трябва да популяризира авторката, иначе средният българин и след половин век няма да е чувал за текста-дворянова. Поръчковите материали по таблоидите за съжаление не задоволяват нуждите от безпристрастен, но достъпен анализ.

Ето защо не е особено положителен факт, че българските вестници отделиха по-голямо внимание на Дан Браун, отколкото на Александър Градинаров. По този начин се насажда мнението, ча българският автор винаги стои по-долу от чуждия. А всъщност Градинаров е по-интересен, в известен смисъл дори по-академичен, от Дан Браун. Първата рецензия, излязла досега, “Архитектоника на опитомения Архетип” набляга върху сложната употреба на символите в “Архетип”. Необходимостта от посвещаване при момчето, за да се постигне мъжественост, за да престане да се страхува от своята anima или женска същност, е обяснена особено ясно и колоритно в романа. Всеки уравновесен човек неизбежно притежава някакъв вид бисексуалност. Но “Архетип” е и ключ към разобличаване на архетипалната извратеност на българския комунизъм, който е затворил сърпа и чука в пентаграма, чукът бидейки мъжкото начало, а сърпът – женското. Двете начала трябва да живеят в хармония, на свобода, а не да се заключват символично в петолъчки-пентаграми.

Комунизмът като идеология е подложен на архетипен, митологично-юнгиански анализ. Всъщност това е една брутална лява корекция на загубилия постепенно своята душа 50 вековен патриархат. Въпреки че привидно афишира равенство на мъжко и женско начало (и пледира двойнственост), в действителност комунистическата доктрина компенсира с огън и меч духа за сметка на материята. Това е просто една имитираща християнството матриархална контрареволюция евфеминистично наречена матер-иалистична, която под претекст за равенство започва да принася човешки жертви на своя Архетипен господар на мрака. Духът е смазан и поруган. Духовното изкуство и адептите му подложени на гонения. Ужасната инерция от този погром продължава и до днес. Това е част от вечната борба между доброто и злото, между светлината и мрака, между лявото и дясното, между активния мъжки принцип и пасивния женски. Днес, когато махалото достигна крайно ляво положение, връщането надясно е гаранция за равновесието. Но още дълги години трябва да минат, за да се излекуват пораженията от комунистическия Хермафродит.

Ето къде е обяснението за българската комплексираност и апатия. “Архетип” е може би най-политическият роман на българския Преход, нищо, че в него се говори много по-малко за политика, отколкото в книжките на Петър Христозов. Срещат се все пак и някои документални факти, които напомнят за сегашното амплоа на известни български големци. Лексиката често е жаргонна и нецензурирана, в стила на Виктор Пасков от “Германия – мръсна приказка”, но още по-колоритна:

“В продължение на четвърт век Раков беше изпълнявал длъжността главен политкомисар на всички концлагери в България. От идването на власт на Тато, чак до смутната 81 г., когато руснаците нахлуха в Афганистан, а Западът се разпищя като вдовица за хуй, че се накърнява териториалната цялост на суверенна страна. Тогава Рейгън обяви Междузвездни войни, руснаците се насраха в червените си ботуши, а българските комунисти решиха да се спасяват поединично. Раков направи главоломна кариера в Партията и достигна политбюро. По същото време операция “Метастази” беше пусната в ход и верни партийни функционери застанаха начело на новосъздадените комунистически фирми в Западна Европа [Колко оригинална алюзия за операция “Нева”, целяща да разграби парите на НРБ !]. Някой трябваше да координира проникването в тила на врага. Генерал Раков беше избран за този отговорен пост.” (с. 168-169).

Може би е необходимо да се добави за тези, които не са свикнали с подобен тип отприщено писане, че поетическата волност досега е била използвана от автори като Чарлз Буковски и Хенри Милър по напълно сходен начин.