Александър Градинаров

Александър Градинаров представя:
Последното интервю с Киро Киров

На 23 март в 15ч. се срещнах с г-н Киро Киров в неговия офис, за да обсъдим възможностите за сътрудничество между нашия вестник „Будилник-П.Вести“ и неговата фирма. Киро Киров искаше да извършим посредничество и да го свържем с евентуални посредници в Западна Европа, които биха му помогнали да продаде някои от обектите на огромната му империя.

Неговият адвокат ми беше изпратил скици и описание на обектите за продан, но трябваше да обсъдим със самия бос някои подробности. В такива случаи обикновено заинтересуваната фирма пускаше реклама, а пък ние ѝ давахме контактите на евентуални посредници и купувачи.

Докато пътувах в таксито към „Люлин“, шофьорът като чу, че ще се срещам с Киров не пропусна да отбележи, че Фирма Киров е пред фалит. Това ме изпълни с любопитство, какво ще ми каже самият Киров, след като мълвата за неговия крах вече се носеше из София.

Киров ме посрещна в своя кабинет, набит повяхнал мъж с издялано като от камък лице и вяло ръкостискане. Тъй като практиката на продаване в България ми е известна, реших да му задам първо няколко въпроса, за да си изясня дали е склонен да работи по западните стандарти.

За да си представите разликата нашите и западните стандарти, достатъчно е да сравните рибният пазар в България с кой да е рибен пазар в развития капиталистически свят. Рибите в България се продават като окървавени трупове, нахвърляни безразборно върху тезгяха, на запад рибите са измити, поставени върху легло от счукан лед и украсени с водорасли.

Показах на Киров рекламното портфолио на вестника, за да му демонстрирам собствената си подготвеност. Запознах го с достойнствата на нашата работа и му предложих тарифи за реклама близки до цената на спанака. Той не прояви никакъв интерес. Всъщност моята информация го напрягаше. Може би затова смяташе че няма нужда от реклама. Започна да ме разпитва кого познавам, сякаш очакваше да си извадя писалката и да му съставя списък на потенциалните му явно минавахме към същината на моето посещение.

Попитах Киров дали е склонен да даде изключителни права за продажба на западния продавач, но той ми отвърна, че не можел да дава изключителни права. Обясних му че френските посредници няма да се занимават с неговите обекти ако нямат изключителни права. Той се съгласи, че в краен случай можел да отстъпи до 3 месеца, но не повече.

Попитах го за цените, за да добия макар и бегла представа за порядъка и той ми отвърна, че ще ми изпрати целият списък по е-майл, нещо, което очевидно не му е останало време да направи.

АГ: Какви комисионни предлагате?
КК: Вие знаете какви са комисионните в България, нали? Между 1% и 0,5%.

Киров, който беше врял и кипял, трябваше да знае, че един западен търсач на сделки не би съгласил на такъв процент, освен ако става дума за сделка за милиони, какъвто не беше случаят. Тук не ставаше дума за алчността на западните бизнесмени, просто големият обем на предварителни разходи покачваше процента на комисионната.

АГ: Готови ли сте да направите отстъпка от цената?
КК: До 20%. Продавам обектите на цената на която съм ги купил.

Тогава реших да го пробвам, за да видя доколко е сериозен и в каква степен е информиран за комисионните, които се практикуваха на запад за подобен род операции. Не за 1%, но и за 5% едва ли някой щеше да си мръдне пръста.

АГ: Ако продавачът успее да продаде имотът на исканата от вас цена, ще му дадете ли тези 20%.
КК: Разговорът приключи!

Припомних му, че само преди миг той беше готов да се раздели с тези 20% отстъпвайки ги на купувача. Какво значение имаше за него на кого ги дава в края на краищата? Но самата хипотеза, че именно посредникът ще вземе тези пари като комисионна му беше нетърпима. Нетърпимостта да се раздели с част от парите беше по-силна от страхът че империята му потъва, по-силна от отговорността за уволнените работници, от собствената му съдба. От всичко!

КК: Ако вие купите парцела, ще ви дам 20% отстъпка! Когато ми доведете клиента и аз се спазаря с него, може да дам и по-голяма комисионна. Но не 20%. Пробвате ме, а?

И той започна да се смее, като продължаваше да повтаря, че в България посредниците вземали 1%.

АГ: Успяха ли тези посредници да продадат поне един от вашите обекти?
КК: Няма и да успеят!

Но защо след като беше убеден в тяхната неефикасност, Киров изтъкваше като аргумент процентът, който вземаха. Носенсът беше пълен.

Разказвам тази история не като любопитен факт, а като симптоматичен случай. Симптоматичен за поведение на преуспели бизнесмени в условия на криза. Вие сами ще си отговорите защо и как са преуспели. Симптоматичен за империалистично мислене твърде близко по същност до едно друго мислене от близкото минало, игнориращо обратната връзка с реалността. Киров знаеше, че потъва, но не искаше дори на йота да отстъпи от своя имидж на финансова акула, която иска всичката плячка за себе си. Има капиталисти от този калибър, които в критично положение, не изпускат кокала, дори с риск да се удавят заедно с него. Но тогава защо Киров искаше среща с мен? Надяваше че ще работя за чест и слава (което е вярно), но в случая за чия чест и за чия слава?! Или от тщестлавие искаше журналистическо присъствие в тези последни дни на икономически колапс. Или просто знаеше, че ще изчезне и искаше аз да поднеса този последен спомен за него на обществеността. Кой би могъл да каже. Каквато и да е била истинската причина, това нетривиално интервю с Киро Киров заслужаваше да види бял свят. Да се надяваме, че няма да е последно.