1. Каква ще бъде вашата роля, Гергана Грънчарова, в тази мисия на премиера? Кое слабото място във френската дипломатическа „защита”, където вашият чар ще направи „пробив”?
2. Н. Саркози спаси българските медички, ще върне ли жеста България като подкрепи френския президент в този момент на голяма отговорност – президентството на Европа? Смятате ли че като българи, ние имаме подобен човешки ангажимент към Никола?
3. Кои са пунктовете по които Франция и България ще подпишат споразумение? Каква ще бъде изгодата ни от това? Какво можем да искаме в повече, което французите биха били склонни да ни откажат? Какъв ще бъде бонусът на нашата евентуална бъдеща лоялност?
   
4. Готови ли са българските управляващи да извлекат опит от действията на френския президент.
5. Разрив с (комунистическото минало) – респективно идеологическа апология на капитализма, който ще спаси България. Никой български политик не говори за това. Ще бъде ли Гергана Грънчарова първата?
6. Повече пари, но срещу повече работа! Кога най-после българските управляващи публично ще заявят, че за да се подобри стандарта на българите, те трябва да работят повече, а да крадат по-малко.
7. Френският бизнес присъства слабо в България поради криминалната и коруптивна несигурност в страната. Какви гаранции ще даде Станишев на Саркози, за да стимулира френски инвестиции?
8. Очаква се критичен доклад на Европейската комиси за България. След спиране на европомощите за България и след ескплозиите в Челопечене, не е ли златна възможността да апелираме към Франция да ни заеме висши административни кадри, които до внесат ред в родния хаос? Френски министри в България, как гледате на подобна възможност? Ще използувате ли личните си контакти, за да убедите своите западни колега да дойдат да ни помогнат?
9. Никола Саркози показа на света как можат да се ангажират политически противници, за да се използува по-пълно потенциалът на нацията, за нейното тържество. Как виждате подобна възможност в Българския политически небосклон?
10. За да се продава добре България и в частност във Франция, е необходима реклама. България дава 10 пъти по-малко пари за реклама от Гърция например и печели 10 пъти по-малко репективно. При такава проста сметка, готова ли е държавата да използува емигрантските медии, за да подобри имиджа си на запад? При последното ни интервю отказахте да бъдете „икона” на българския имидж, какво мислите днес по този въпрос?

http://www.parisvesti.com/

Интервю с Александър Градинаров Гл. Редактор на в-к “Парижки вести” и председател на СБС “Бъдеще”

 Интервюто взе Савка Чолакова за в-к “Про-Анти”

1. Как ви сюрпризира появата на властта – Първанов и сие – на срещата в Мадрид?
   

   АГ: Присъствието на Първанов и компания не беше изненада за нас, тъй като знаете че нашата подписка беше именно против неговото участие в срещата. Фактът че един президент с агентурно минало открива международна среща на българските медии сам по себе си е красноречив. Наистина имиджът на президента се нуждаеше от лустросване след неговия мистериозен лов в Симитли и Мадридската среща даваше златна възможност за това. Изненада за мен беше, че Първанов се изказа смислено и каза неща, които не бяха просто хвърлени на вятъра фрази, а носеха определена информация. В този ред, той дори каза, че е готов да отнесе критики, така че един вид даде карт бланш за това, което витаеше във въздуха. Това показа в каква степен нашето предупреждение беше взето пред вид.

2. В пресата тук между другото споменаха за вашия протест…
   

   АГ: Проблемът на българските медии не е в невъзможността за разпространяване на информация, а в абсолютната неспособност тази информация да промени реалността. Българските медии си позволяват често много повече от западните, но разликата е в това, че с много по-малко западните постигат много повече. Българските медии са като една пушка с халосни патрони. Затова приоритет в нашата работа на журналисти трябва да стане превръщането на медиите в действащо оръжие. Това би трябвало да бъде и основната тема на журналистичексите срещи. Как българската журналистика да стане ефективна, а не само спекулативна. Как четвъртата власт да стане реална. Нашият протест беше принципен, но твърде малко хора в България вярват в работещите качества на принципите. Затова си мисля, че слабото отразяване на нашия протест в медиите дори не е било въпрос на сурдинка, а просто недоверие в принципния подход.

3. 
   

   Искат ли да узурпират свободата на българските медии по света или да ги направят на Тошо и Тошовчета?
   

   АГ: Когато сте делегат на един така добре организиран конгрес, в красива световна столица, в супер шик хотел и се срещате с хора от “каймака” на обществото съвсем естествено е да се чувствате задължен. Завързвате контакти, започвате да се чувствате един от тях. Ако след това трябва да напишете нещо бодящо за тези хора, казвате си, абе те са такива симпатяги все пак, нека някой друг се занимава с това. Симпатията е нещо неудържимо, а тъй като принципи няма, узурпирането на свободата става по най-красивия възможен начин, не с камшик, не с намордник, а с дебел кремвирш в устата, който, обаче, ви е завързан с верига за шията. Голяма работа. Жовотът тече. Тошо и тошовчетата се множат, но какво от това.

4. За какво говорихте на срещата и какви вайни въпроси се повдигнах защото тук не стана ясно?
   

   АГ:Темите бяха указани в програмата. Но болшинството от делегатите не са дошли за да вземат думата, а някои ако я вземат, то е да демонстрират вероподаннически чувства. Но все пак Мадридската беше по-добре от Римската, която съвсем беше парфюмирана на светена вода.

   Ако нещо дразни, това е конформизмът на последните две срещи. И това е някакво архаично убеждение отгоре, че всички трябва да пърдят в едно гърне и ако може в един цвят. Организаторите едва ли не се възмутиха от нашите действия, заплашиха ни с пръснати глави, като че ли сме някакви предатели, които вредят на общото благо. За да бъде живо подобно начинание, то трябва подклажда полемика. Иначе срещата се изражда в светска изява, в някакъв ПР на български фирми, на български личности. Проф. Овчаров, писателят Антон Дончев, световният шампион по шах Кирил Топалов и бизнесменът Красимир Гергов бяха участници в срещата. Почти всички шефове на големи медии присъстваха. Първанов и Кобургският Сакс я увенчаха. Изобщо цялото кралско войнство. Пипъл. За каква среща на медиите си говорим тук. Медиите бяха параван, клакьори, които за три пържоли и две екскурзии написаха панегирици. Това ще си кажат хората.

   Но тези, които искат да имат пълен контрол, за да се чувстват конфортно, не трябва да забравят, че няма нищо по-пагубно от пълния конфорт. Затова те дори би трябвало да ни плащат тайно, за да вдигаме врява, поне привидно да създаваме впечатление, че се върши някаква работа. Че има някакъв плурализъм, някаква макар и мнима свобода.

   От друга страна, ако тази среща е, за да се рекламира българският бизнес по света, защо тогава българският бизнес не се рекламира в нашите медии. Стана ясно, че България дава пет пъти по-малко пари за туристическа реклама от Гърция и печели респективно пет пъти по-малко.

5. 
   

   Разкажете за гражданската позиция на СБС “Бъдеще” и борбата на съюза срещу закона за здравните осигуровки
   

   АГ: СБС “Бъдеще” е съюзът на българите по света, който е живо доказателство, че все пак има смисъл от принципи и принципни позиции. Благодарение многобройните акции на съюза и на в-к “Парижки вести” стана възможно премахването на Закона за здравните осигуровки. Един бандитски закон, чието елиминиране също започна интернет подписка срещу него докато стигна до отменянето му в Парламента. СБС “Бъдеще” е пример за функционираща клетка на гражданско общество. Ако тези клетки станат повече, гражданското общество може и да се роди в България

   Позитивното мислене не е измислено в България, негативното мислене е кредо на много българи. Ако хората нямат принципни позиции по определн брой въпроси, те не могат да очакват принципни промени в тяхното битие.

 

 

 Атанас Попов, Париж

Както е известно в България бившите комунисти не само дърпат конците на властта, но и контролират някои от основните ресори на културната политика на страната. Това твърдение няма за цел да провокира читателя, а да въведе темата за политическата оринтация на произведенията от български автори. Не е правилно прочитът на произведенията да робува на политически съображения, но също така неправилно е политиката да се отхвърля всячески извън полето на поетиката и вдъхновението. За съжаление българската литература на Прехода е твърде аполитична (Е. Дворянова, Г. Господинов, А. Стамболова), херметична, а понякога почти “камерна”, в смисъл на задоволяваща духовните нужди единствено на авторите, техните приятели и университеските среди. Авторите, критиците и читателите на съвременна българска литература са едни и същи хора. Може би затова книгоиздателите предпочитат чуждестранната литература повече от всякога. Тя е смятана не само за по-интересна, но и за по-близка до духовните нужди на читателя, което наистина е патологично състояние на нещата. Затова е много важно да се докаже, че освен, че стриктно академичната литература не може и не бива да измества комерсиалната, комерсиална може да бъде включително и българската книжнина. В следващите редове ще се опитам да обясня защо не е редно “Шифърът на Леонардо” от Дан Браун да се продава в повече екземпляри на български език, отколкото “Архетип” от Александър Градинаров.

В държава като Франция (но същото е във всички големи демократични държави) литературната критика е от два типа – академична (университетска) и журналистическа. Съжденията на академичните критици и тези на журналистите не винаги съвпадат. Трудно е да се каже кой от двата типа критика е по-легитимен. Например Маргьорит Дюрас и Юлия Кръствева се радват на известен престиж в университетите, но добрите вестници (Libération, Le monde, Le Figaro) не им обръщат особено внимание. Във всеки случай, това разминаване между двата типа критика играе положителна роля в отсяването на комерсиалните и академичните автори. Понякога писатели като Милан Кундера се радват на еднаква популярност в двата типа трибуни - университетската и журналистическата, което е доказателство за наистина голямата обща стойност на произведенията. Но без комерсиална литература не може да има и академична. В България тази азбучна истина засега не се взема предвид. Не е нормално критиците от в. “Култура” и “Литературен вестник” да бъдат едновременно автори и най-вече преподаватели. Това води към отчуждаване от българската литература и засилване на чуждопоклонството, независимо от благородните намерения на въпросните критици, защото Милена Кирова колкото и да хвали Емилия Дворянова, академичните студии си остават академични студии. Някой друг трябва да популяризира авторката, иначе средният българин и след половин век няма да е чувал за текста-дворянова. Поръчковите материали по таблоидите за съжаление не задоволяват нуждите от безпристрастен, но достъпен анализ.

Read the rest of this entry »

(есеистични редове за романа “Архетип” на Александър Градинаров)

 

 Избрах това заглавие измежду няколко други, които обмислях, заради паронимичната прилика с името на романа на Ал. Градинаров.Чрез заглавието разкривам и намерението си да се заплесна по структурната му плетеница, благодарение на която, авторът провокира спор за бъдещето след дълбинен щурм на миналото.

Предпочетох антиномиите, за да изразя дискретен намек за споделеното ми съгласие с писателя, че “базата на всяка хармония е в двойствеността”

Попаднах на романа “Архетип“ случайно, честно казано, водена от инфантилизирана емоция по “Шифърът на Леонардо”. Огледах корицата с подзаглавие “Другият ключ за Да Винчи код“ с любезно любопитство, каквото изпитвам към детайла.

ТЕЗА 1: Не е лесно да си читател в България! Четенето се възприема като донкихотовско губиделие .

Не е лесно да си капризен читател в България! Рожби на графоманска олигофрения и енциклопедичен бълвоч зловонясват из местата, където се продават книги.

Трудно е да си писател в България! Задължително трябва да те сравняват с някого и да те класират някъде.

АНТИТЕЗА 1: Истинският читател не може да се изгуби сред камарите от купчини с книги и в прашния фон той ще съзре литературния пейзаж, от който се нуждаят сетивата му. Ако “лудостта има своя собствена миризма”, защо и любознателността да няма такава?

Изкушаващо до греховност е да си писател! Да пресъздадеш в страници макар и нищожна извадка от света около себе си… и да се почувстваш като Твореца след Сътворението!

ТЕЗА 2: Светът, в който попадаме в “Архетип” е изпълнен от многопластова историческа дълбинност, погълнала мистерии, послания, митология, философия, изкуство, политика и на фона на всичко това е разгърдена личната съдба на герои от нашето съвремие.

Архитектониката на “Архетип” представлява литературен полифонизъм от няколко романа, дишащи в общо сърце. Тя реализира оргиналната стратегия на автора чрез творческата идея да вплъти композиционните елементи, а не обратното, както е в традиционната практика на фабулирането.

Аферим на недисциплинираната му артистичност!

С това си обяснявам избликът на сюжетни линии, поемането на фабулата в различни посоки на времето, успореден лайтмотив на основния, формулиране на лична драма чрез парадокс, паралелни езикови стандарти.

Антитеза 2: Сюжетът на “Архетип е подслонил какво ли не – от материал за професорска дисертация до теми, безприютно подсмърчващи дори пред черния вход на литературен санаториум.

Понякога се губи връзката на действието…

КОНТРАТЕЗА 2: ”Архетип” е роман за капризния читател, който предпочита да чете за много неща едновременно, тъй като осъзнава, че знае по-малко, отколкото би искал.

А пред разсейващите се авторът хитро намигва, подозирайки, че са отклонили вниманието си от текста, защото са се оцъклили в себе си.

ТЕЗА 3: Художествените образи са типизирани като статистическа извадка на адресно регистрираните в Чистилището и Ада, взети заедно. Не са капсулирани. Можем да прочетем за миналото и настоящето им, но бъдещето им писателят е оставил като наша работа.

АНТИТЕЗА 3: Художествените образи са типове, които човек не би желал да срещне и в съня си. А антични герои, християнски светци, мъченици, ренесансови творци са представени като посмешища. Каква пошлост!

КОНТРАТЕЗА 3: Ами огледайте се около себе си - какво ще видите?

Ами погледнете в себе си - вие какви сте?

Прочетете романа и ще разберете, че ”не всички тук са наши и не всички наши са тук”.

ТЕЗА 4: Макар че обичам да общувам чрез сложна и красива фраза, промискуитетното съвъкупление от нееднородни езикови практики не ме потресе. Напротив, отпуснах се в романа. Лично аз винаги съм гледала на езика като на връхна дреха на художеството. И ако трябва да говоря чрез този начин – определям езиковя стил като дефиле на Haute Couture в Париж (естествено).

АНТИТЕЗА 4: Използването на лингвистични модели от нагонната практика на човешката долница е вариант на постмодерно езиково безстилие. Да се чуди човек, роман ли чете или молби за размазана взаимопомощ в стая с надпис 00.

КОНТРАТЕЗА 4: Не смятам, че проблемът за езика е интелектуален, а по – скоро художествен, духовен или може би… мистичен. “Когато интелектът се покачва на езикови кокили, той не става по – висок” (Г. Данаилов). Тези, които се определят като интелигентни няма от какво да се боят. Думите не са заразни. Те са подредени в речници, но живеят в съзнанието.

СВЪРШВАМ:

• За творците: трудолюбивото ми въображение си представя романа “Архетип” филмиран или пък захранил моноспектакъл от претъпкания си от афоризми, апофтегми, оксиморони и… мръсна (експрeсивна) словестност трезор, а за А. Градинаров да се говори като за писател на бестселър(и).

• За читателите: навярно след като прочетат “Архетип” нахъсени читатели ще тръгнат да търсят андрогинни статуетки, модел Rebis край бреговете на Дунав. Други ще си купят билет за Париж и ще отидат в Лувъра да зяпат Мона Лиза.

А аз ще започна да плета (без значение какво), защото пред Ротондата е студено.

“Опитомен” ли е Архетипа? Това ще разберете, ако попитате себе си. Оставете автора на мира, може би пише нов роман.

Албена Величкова, в-к “Будилник”

 

 

Василен ВАСЕВСКИ

 

 

 Книгата “Архетип” е книга, която се чете на един дъх, но се разгадава бавно и постепенно. Изградена върху широката обща култура на автора си, тя с лекота обединява философски, религиозни, исторически и психологически въпроси. Много читатели ще бъдат изкушени да посегнат към “Архетип”, поведени от краткото пояснение на корицата й-“другият ключ към Да Винчи код”. То обещава криминале с мистично-окултен привкус, но романа е много повече от това. Книгата има допирни точки с тази на Дан Браун, но аз бих искал да изтъкна нейното по-силно духовно сродство с “Махалото на Фуко” на Умберто Еко. Неслучайно в предговора Градинаров подчертава значението на италианския културолог в оформянето на първоначалния подтик да напише този роман.

Сам страстен историк, с вкус към загадъчното и към белите петна в световната история, Александър Градинаров умело и подкупващо рисува картината на постоталитарна България и родния си град Русе, в който основно се развива действието на книгата му. Героите са изградени живо и са почерпани от реални ситуации. Някои от тях са обобщени образи, базирани на лични спомени и познанства на автора. Загадъчният тракийски бог Ребис и силата му да свързва с архетипната памет и сила на света, даващи неограничена власт на притежателя си, е целта, към която се стремят героите в романа. Археологът Иван Наумов и съпругата му Мария, сина им Давид, който след смъртта на родителите си продължава сам да се бори в името на паметта им, психиатрите Зина Зумпалова и д-р Хамамов, зловещия офицер от ДС Канторджиев, с прякор Кръв, лудия гений-престъпник Кач и редица други по-второстепенни герои, са вплетени в различни ситуации, които ние следим с интерес, докато пред очите ни динамичната фабулата непрекъснато изненадва. Едновремено с “екшъна” обаче, “Архетип” дискутира стари, извечни човешки въпроси и търси параметрите на понятия като чест, истина, скрупули, стремежи и страсти. Какво е приятелството между двама души, къде започва и къде свършва любовта, убийството на човек само престъпление ли е или също път към себеопознаване?

Read the rest of this entry »